Нощем щом луната свети
и всеки сънува мечтаният сън.
За мен стар “приятел” се сети
и че трябвам му спешно навън.
Макар че ме беше забравил
и отдавна потънал е той в суета,
и след всичко което ми беше направил,
не бих го оставила сам във беда.
Потърках очите сънливи,
наметнах си кожено яке
и след вървене по улици криви
го срещнах и питах го как е.
Отговори с въздишка дълбока,
че животът му станал е лош.
Говорехме си и без посока
се скитахме цялата нощ.
Утрото вече настъпи,
а помен от тъгата му няма,
но дори след думите мили и скъпи
осъзнавам, че било е измама.
Дошъл бе просто за малко утеха
и рамо на което да плаче,
че лошите хора всичко му взеха -
нямаше никой, направо сираче.
Съжалих го аз, ала забравих,
мъката му заслепи ме,
защо навремето го изоставих,
спомних си и пак боли ме.
Накрая с усмивка си тръгна
и няма вече при мен да се спре.
Дори не успях да го прегърна,
но разбирам - сега е добре.
© Ивет Боянова Всички права запазени