Настъпва утрото.

Започва делник.

Разсънена,

полека суета

набира сили –

слънцето-отшелник,

свенливо се усмихва

на света.

Излизам на терасата.

Протягам се с наслада.

Котлона спирам –

кипнало кафе

(за нервите,

възбуждаща награда),

наливам в чаша

от любимото джезве.

Отпивам глътка.

Рея плавен поглед –

отсреща в къщата

на двора под асма,

комшийката посреща

с хата-йога

и с дзен-гимнастика,

поредната зора.

Надясно –

в сянката

на другото крило,

на блока,

прекъсва погледа ми

плавността,

на своя рейд –

там кръчмата широка,

квартална,

дреме със зключена врата.

Ала пред нея,

чакащ и приклекнал,

обхвнал със трепереща ръка,

главата си,

отслабнал и олекнал

със фигура на хилава жена,

кваталният алкаш за свойта доза,

пристигнал беше от зори –

отнякъде откъснал беше роза…

Кръчмарката дебела да дари.

До него на количка подредени,

се мъдреха хартии и картони,

събирани по гюмове – наврени

край блокове, бунища и перони.

Минаващи деца се спряха:

- Хи-хи! Наздраве бе… Боклук!

И с весела гълчава „отлетяха”,

когато той размаха им юмрук…

Не беше той такъв, ала съдбата

със него в грозен смях се подигра –

починаха жена му и децата…

И тъй… Пропи се – всичко пропиля.

И ето го –

сега си чака…

Със трескав поглед

всеки миг брои,

до глътката,

която мрака

на спомените,

ще стопи…