Вятър във косите вее,

носи свеж аромат,

птичка във полето пее,

другите летят, летят.

Пролетта навънка пукна, 

любовта навред цари.

На сърцето туй му щукна, 

иска и то да полети.

При теб да дойде, да ти пее,

за него слънцето си ти,

любов в сърцето твое да посее,

своята на теб да подари.

Да те търси полетя

из поля и долини,

но на хора лоши налетя,

всеки иска да го нарани.

Бореше се то със тях,

искаше да се спаси,

но направиха го те за смях,

всеки сам го унижи.

Тръгна то с наведена глава.

Полетя отново, ала засрамено.

Искаше да забрави за това,

защото беше наранено.

От раните му капе кръв,

ала мисълта за теб крепи го силно.

Станало бе то за стръв

на нещо страшно и безмилно.

Ала слънцето погали милото сърце,

вятърът довя отново спомена красив.

Усмивка озари окървавеното лице,

но животът му без тебе си остава сив.

Вървеше то по пътеката трънлива,

крачеше едва-едва.

Нямаше то вече сила,

ала кръвта не ставала вода.

Няма то да се откаже 

от теб, от твоята любов.

То ще да ти покаже

колко силен е неговият зов.

Спря за малко да отдъхне,

да поеме въздух свеж,

кръвта по него да засъхне

и да тръгне с нов копнеж.

Ала вещицата зла го срещна,

приела бе тя твоя лик.

Щастие във него трепна,

ала щастието бе за миг.

Сграбчи тя сърцето

със привидна топлота,

започна да играе с него,

както никой досега.

Рани правеше му нови.

Болката търпеше то.

Сложи му дори окови

на сърцето ми добро.

Заслепяваше го тя 

със привидна красота.

Красотата бе на лика твой

и то даде се без бой.

И след като го изцеди докрай,

показа грозния си лик,

отне привидния му рай

и потъна то в агония със вик.

Не след дълго то умря,

падна в прашната земя,

ала малка фея горска го видя,

усети в него любовта.

Раните от кръв и прах избърса.

Погрижи се за милото сърце.

Нежно, бързо го превърза,

съживи го след минута-две.

Слънце във очите блесна.

Усмивката ù то съзря

и сърцето в миг се стресна,

че за тебе бърза осъзна.

Как да благодари не знае,

то попита я тогаз

и започна да се мае

какво да стори в този час

Ала феята тогава

му отвърна с нежен глас,

че още много му остава,

да не се бави нито час.

То усмихна се и тръгна

с болен крак и счупена ръка

и за миг не се обърна.

За теб отново закопня.

Отново срещна хора зли,

ала този път им се присмя.

Никой не успя да го рани,

силата в него надделя.

С тях прибори се и сега

гордо тръгна пак на път,

но за радост или за беда

нощта го кара да намери топъл кът.

Слънцето отново блесна

и пак птичките разпя,

песента запяха, тя бе лесна,

с нея всичко оживя.

Тъй започна ден прекрасен, 

сърцето стана с песен на уста.

За него краят беше ясен - 

щеше да намери любовта.

И ето, че усети странен аромат,

последва го, то беше ясно.

Покрай него птичките летят.

Нетърпението го съсипваше ужасно.

Ала горе на едно дърво

видя разбито половин сърце.

То плачеше и бе само

и сърцето мое разцепи се на две.

Отиде при разбитата половинка

горе на високото дърво.

Тя красива бе като на снимка

и в миг събраха се в едно.

Тогава то разбра

и без съмнение, уви,

че ти бе това

и с истинска любов го дари.

А аз искам да ти благодаря, 

че грижиш се за него ти.

Толкова път извървя,

моля те, пази го от лъжи!