Сутрин бе, потропа някой на прозореца прашасал,

изпод завесата ми се усмихна слънцето, под мишница с новия си ден, 

и пролетния дух пред моята врата с него бе довтасал

и искаха да завлекат в слънчевото щастие и мен ...

"С какво да ви помогна" - попитах, уж учтиво, 

а всъщност гледах с поглед влажно-уморен, 

а те в куп ми се усмихнаха притихнало-свенливо,

сякаш бе покана за разговор, отпускащо неприкосновен... 

"Я стига", казах си и пуснах пак пердето, 

и този сън бе сън, сама съм, тъжно е, обичам го, къде е,

така поисках да се върна там, където

снощи беше с мен, онзи, за когото "аз" и "мен" и всичко мое, все за него напоследък си копнеем...

Какъв нов ден, какъв ви оптимизъм, знаете ли, адски ме боли, 

какво като пече, какво като се смеете, 

вземете пролетта и я водете с вас, при мен вали!

И да - аз избрах да е така, но не ви искам светлото...

В моя свят днес ще се страда!

На тавана на разума ми пак се е разтекъл покрива,

някой да услужи с кофа...

И така, поседях и поплаках...

после изпуших кутия цигари... 

После простих...

После помислих дали и при теб е така, но... едва ли... 

После... Не помня, беше късно... 

Беше вчера. 

Сега е 5, а след малко ще увисна да чакам на стария прашен прозорец

 и ще започна с усмивка, и ще тръгна по на слънцето склона.

А от сега нататък за сърцето си - ще съм разумен търговец,

а на тебе - едно простичко, пролетно - Сбогом!