Поряза ме денят със златното си острие

и изгревът със злоба за косите ме захапа,

а грижата за делника ме дебне като заптие,

увълчено от глад и от година без заплата.

Със вампирясал поглед и походка на старица,

достигам до живителната течност от Бразилия

и хапчета "за всичко" вземам две - от дясната лавица,

на сляпо правя сандвичи, събуждам цялата фамилия...

Завърта ме денят във свойта въртележка,

като центрофуга смуче и последните ми сили,

а в сивата ми каша инатливо, безнадеждно

един бодеж по теб като котаче се е свил.