И  как празно пак е - как е глухо, тихо, тъмно.

С жестокост ме пребиват самотата и гладът

(за опрощение с теб). Потъвам в безтегловност.

Горчив ми е от  не(тебе)достатъчност светът!

И паля лампите – да осветят тъгата,

и плискат ме в очите локви скръб -  а аз -

ту гледам този празен лист, ту пък  - Луната,

и с ревност защитавам моя собствен ад.

... И сядам пак сама до мътния прозорец,

и мислите за теб отново разболяват ме.

Те са тумор за ума ми... и леговище

на пустотата и дори безтебието в мен.

И как празно пак е – как е глухо, тихо, тъмно.

И как не бих живяла, както с теб живях!

И как много искам във живота да е трудно!

... как искам (НЕ)умереност във чувствата...