Когато на пианото клавишите

се озвучават странно и запълват нишите,

когато барикада от слова

не значи вече- приседни до мен, легни до мен,

когато  уродливата безмаскност

вече  замени ласкност с бясност...

Тогава тропат нежните дъждовни сълзици на вятъра.

А той не е катерът,

който ще ни всели във чужда вселена.

Боже колко е душата ми изпотена.

Жалко е, че е имало жал и жалост

към  всеки фал и театралост...

Аз мислех си, че за  да умре една любов-

са гърчове по небосклона, тръшкания от амвона.

Но- не, порядъкът става, без да се отвява

само  по вълните на телефона.

И казваш-

„Жал ме е , когато целуваше гърдите ми,

жал ме е , щом ровеше в косите ми.

Жал ме е даже, когато с крачета

ти давам божествената ипотека...

Жал ме е да ми харесваш дрехи,

жал ме е от твойте неуспехи.

Жалостно е, че дори прекарването на нашите зими

е било докарването на отмъстията недозрими.”

Жалкото е препятствието, дето не успя да минеш...

Жалкото е , че каквото и да вклиниш-

всичко остава като Ксантипа,

в няколкото типа.

Всичко е като Касандра и Сибила, Прометей,

задгаргинната споменност недей

да приобщаваш в общите клавиши,

след които не всеки път има ниши...

Благодаря ти за изминаловостта с мен.

И най- вече –за измиваемостта от мен..

Това  явно е на теб импулсът.

А за мен е пулсът.