Пулс
Когато на пианото клавишите
се озвучават странно и запълват нишите,
когато барикада от слова
не значи вече- приседни до мен, легни до мен,
когато уродливата безмаскност
вече замени ласкност с бясност...
Тогава тропат нежните дъждовни сълзици на вятъра.
А той не е катерът,
който ще ни всели във чужда вселена.
Боже колко е душата ми изпотена.
Жалко е, че е имало жал и жалост
към всеки фал и театралост...
Аз мислех си, че за да умре една любов-
са гърчове по небосклона, тръшкания от амвона.
Но- не, порядъкът става, без да се отвява
само по вълните на телефона.
И казваш-
„Жал ме е , когато целуваше гърдите ми,
жал ме е , щом ровеше в косите ми.
Жал ме е даже, когато с крачета
ти давам божествената ипотека...
Жал ме е да ми харесваш дрехи,
жал ме е от твойте неуспехи.
Жалостно е, че дори прекарването на нашите зими
е било докарването на отмъстията недозрими.”
Жалкото е препятствието, дето не успя да минеш...
Жалкото е , че каквото и да вклиниш-
всичко остава като Ксантипа,
в няколкото типа.
Всичко е като Касандра и Сибила, Прометей,
задгаргинната споменност недей
да приобщаваш в общите клавиши,
след които не всеки път има ниши...
Благодаря ти за изминаловостта с мен.
И най- вече –за измиваемостта от мен..
Това явно е на теб импулсът.
А за мен е пулсът.
© Румен Марков All rights reserved.
