Пясъчна съдба
Пясъчна съдба
Изваях моята душа в пясъчните кули, днес... сега,
усещания есенни, дъждовни и солени близо до брега,
загърната с болка и тъга, в следваща ми съдба,
пресъхнала в соленото на пълзящата сълза.
Разлях се във вълна, в разпилени пясъци и кули,
със стон изваян в неистини, в разпилени с пясъка съдби,
плахо скрих се в себе си, от грохота на бурните вълни,
отнесена от спомени... светлината в душата ми тъжи.
Зарови ме във плиснатия пясък, разпиля ме с ветровете,
скри ме в плачеща луна, с прилива изми ме в бреговете,
с венец от тръни, врече ме с кръв в пулсиращата тъмнина,
и пак пресъхнах в соленото на пареща сълза.
Боли ме с всичките ми рани, разпиляна в пясъка тъга,
разбита бясно в прибоя, в твоята съдба ще се подслоня,
и в шепи пясъчна се сбирах, в тежката, душлива мараня,
разлята, скърших се в тебе, няма в любовта.
Пречупих се накъсана и вречена, във вечни обещания
и срещнах се в очите на смъртта с древните послания,
пресъхнала, облякох се със чуждите страдания,
пренесох в жертва същността си в обредни възлияния.
В щрих рисувах пъстрото начало, без да се пилея с пясъка във прах,
чертаех моята съдба, без измамни кули, с дявола във вечност се венчах,
прогледнах душата си през огледало, отражение на миналото цяло,
загърнах чувствата... сълзи, тези с изгревното в цвят преляло.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ванина Константинова Все права защищены
