На сребърна лента се вие пътека
сред лъки зелени, сред буни треви.
И свежо прохладната вечер полека
с въздишка разпръсква златисти лъчи.
На изток кат арка светлина огряла
сияйна и девствено чиста дъга.
Под нея замислена сякаш-заспала
почива земята в сладка нега.
И брястът разкошно разперил е клони,
облъхнати нежно от хладен ветрец.
Стаената болка в душата отрони,
печален навеки, незнаен певец.
Под него извива, далече се губи
пътеката бяла в сива мъгла
и свежите ниви с блясък сияен
сияйно потрепват в неясна тъга...
Със поглед над нея аз литнах кат птица
омаен от прелест, от нежност и свян
и горест в гърдите безследно стопи се
от полъха топъл на светлия блян...
И в тихата вечер самотно проплака
далече в прохладния вечерен здрач
самотният чухъл - оплакващ в мрака
сам своята орис нещастна с плач.
Далече зове ме и мами пътека
към светли простори, към светлия хълм,
там, гдето навеки намери утеха
от болките стария цъфнал салкъм.
Там, гдето се носи ухание сладко
и птици лудеят в безкраен летеж,
където гърдите с дихание леко
дълбоко поемат въздуха свеж...
Пътеката малка се губи и слива
със залеза златен сред златни лъчи.
По своя пътека денят си отива,
отлитат навеки красиви мечти...
© Христо Оджаков Все права защищены