На сребърна лента се вие пътека

сред лъки зелени, сред буни треви.

И свежо прохладната вечер полека

с въздишка разпръсква златисти лъчи.

На изток кат арка светлина огряла

сияйна и девствено чиста дъга.

Под нея замислена сякаш-заспала

почива земята в сладка нега.

И брястът разкошно разперил е клони,

облъхнати нежно от хладен ветрец.

Стаената болка в душата отрони,

печален навеки, незнаен певец.

Под него извива, далече се губи

пътеката бяла в сива мъгла

и свежите ниви с блясък сияен

сияйно потрепват в неясна тъга...

Със поглед над нея аз литнах кат птица

омаен от прелест, от нежност и свян

и горест в гърдите безследно стопи се

от полъха топъл на светлия блян...

И в тихата вечер самотно проплака

далече в прохладния вечерен здрач

самотният чухъл - оплакващ в мрака

сам своята орис нещастна с плач.

Далече зове ме и мами пътека

към светли простори, към светлия хълм,

там, гдето навеки намери утеха

от болките стария цъфнал салкъм.

Там, гдето се носи ухание сладко

и птици лудеят в безкраен летеж,

където гърдите с дихание леко

дълбоко поемат въздуха свеж...

Пътеката малка се губи и слива

със залеза златен сред златни лъчи.

По своя пътека денят си отива,

отлитат навеки красиви мечти...