18 авг. 2018 г., 20:27

Пътешественик 

  Поэзия » Философская
329 0 1

Из всички лишения що духът ми съзрял,

из всички мечти що узряха във мен,

из всичките страсти що сърцето пилял

тръгнах по стъпки на новия ден.

 

Забравил след себе си къща и нива,

с устрема нов към новия свят,

оставил прахта разнасян от вчера,

пътувах, пътувах и никак не спрях.

 

По пътя ме драха коприва и тръни,

възглавница нямах, сред камъни спях

и сянка на минало сред нощи бездънни

с гласа си от хиляди в мрака видях.

 

Това е зовът на отминали дни,

а бягах от него във светлото бъдеще.

Кинжалът си чер във мене заби

и гледаше страшно с очи като въглище.

 

Но кинжалът се някак обратно заби

и внезапно го някъде вятър разтля,

а сянката тъмна се някъде скри -

аз паднах сломен, дваж пъти умрял.

 

Повдигнах очи от изгрев слепени,

удивен дома изоставен съзрях,

от гдето за бъдеще с дни озарени

избягах, а днес съм където пак бях.

© Стоян Иванов Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??