Из всички лишения що духът ми съзрял,

из всички мечти що узряха във мен,

из всичките страсти що сърцето пилял

тръгнах по стъпки на новия ден.

Забравил след себе си къща и нива,

с устрема нов към новия свят,

оставил прахта разнасян от вчера,

пътувах, пътувах и никак не спрях.

По пътя ме драха коприва и тръни,

възглавница нямах, сред камъни спях

и сянка на минало сред нощи бездънни

с гласа си от хиляди в мрака видях.

Това е зовът на отминали дни,

а бягах от него във светлото бъдеще.

Кинжалът си чер във мене заби

и гледаше страшно с очи като въглище.

Но кинжалът се някак обратно заби

и внезапно го някъде вятър разтля,

а сянката тъмна се някъде скри -

аз паднах сломен, дваж пъти умрял.

Повдигнах очи от изгрев слепени,

удивен дома изоставен съзрях,

от гдето за бъдеще с дни озарени

избягах, а днес съм където пак бях.