„Кажи дърво, самотно ли си тук?“
„Какво, самотно ли, защо?“
При теб не идва никой друг
през дългите ти дни и нощи
„Това което казваш е лъжа„
възмутено клоните разтърси.
„Не чакам нищо от света
и чувствам се щастливо още!
Аз имам звездния простор,
милувката на палавия вятър,
чистотата на безкрайни снегове
и топлина от есенното злато.
Самота... не я познавам още!
Под слънцето май не вирее
и нямам време за слова.
Със сок напивам се и пея
денят е тук, далеч нощта."
Разпери си короната дървото
и с нежни листи затрептя
а по стеблото му със маршов ход подеха,
армия от дребнички... прекрасни, малки същества.
© Валя Сотирова Все права защищены