Като котка, меко стъпваща по керемиди,
бавно спуска се нощта.
Любопитна през прозорците да види
всичко… до най-дребните неща.

Тиха, тайнствена, небрежна,
тя носи своя аромат,
в плен на тайната си нежна,
да приласкае пътник непознат.

Прелита тя над булеварди,
над малки улички дори –
беден скитник да уварди,
да бди над него до зори.

Не бърза, грациозно се поклаща,
вятърът отмята черна и коса.
На влюбен спомени изпраща –
от нечии очи роса.

За миг се спира да послуша
на нощна птица песента,
кацнала на цъфналата круша,
пробудена след есента.

На пейка седнала, я чака
свежа и красива пролетта.
Спира – да побъбрят в мрака...
и така, до заранта.