Разходка по оживената улица
Почти си представям ръцете ти –
по момчешки топли и силни,
с пръсти леко треперещи,
когато ги слагаш на рамото ми.
“Поне си по-ниска”
(Защо пък “поне”? Не разбирам.)
И изведнъж се смалявам
от твоето лекичко стискане
- като малка хартийка със стихове.
И се усмихвам.
Почти си представям шията ти
как се накланя. (Аз си мисля,
че искаш да ме целунеш, пък то!...)
да ме хванеш някак си
по-близо до себе си,
да не ме изпуснеш.
Да не духне вятърът шала ми.
И се напукват устните ми.
Почти си представям
как вървим посред белия ден
на най-оживената улица
тъй прегърнати.
И започваш да ми разказваш нещо си
за теб и за мен
попрегърбен,
за да не ми натежаваш на рамото.
А аз се отпускам.
(Боже, как добре ме познаваш!)
И те слушам.
Почти си представям срещата ни.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Павлина Гатева Все права защищены
