Зная всичко за тази любов...
Тя под моите клони израсна.
И растеше със всеки ден нов...
Беше като живота прекрасна!
Зная всичко за Него и Нея.
Всъщност, аз ги благослових!
Виждах как плачат, как се смеят...
Раждах в своето стебло стих след стих...
Аз попивах от техните чувства, 
и минаваха дни и сезони, 
а когато им беше пусто
ги прегръщах с невидими клони...
Помня всичките дълги писма,
помня всичките кратки бележки,
всяка стъпка до мен във снега...
Помня всички несбъднати срещи.
Аз бях тяхното общо сърце,
бях убежището, домът им...
Бях надежда, живот, небе...
И събирах ги толкова пъти...

После...
някой от някого си замина.
И едва не повехнах от мъка.
Но осъмнах с: „И аз те обичам, Лина!”
И отново събрах ги тука!
Да си спомнят за всички сезони отминали,
със душите си да се докоснат,
да възкръснат сърцата им неизстинали...
Беше силна любов! Даже мене жигоса
с този надпис „И аз те обичам, Лина!”...
Сякаш имах премяна! Не, по-скоро крила!
Сякаш бях четирилистната им детелина!
И четвъртото листче бе тя - Любовта!...

Кой тогава изпрати урагана невидим?
Кой посипа сърцата с отровен прах?
Кой събуди презрение, ревност, обиди...
Кой погреба лъчистия, обичен смях???
Беше толкова тъжно, така непосилно, 
че дори нямах сили да го осъзная...
Нямах сили да вярвам, че ТЕ... са си чужди!
Нямах сили да вярвам, че е дошъл краят!

Осквернено осъмнах... С „Обичам те, Ана!”
Заболя всяка клетка от моето стебло!
Уж познавах онази любов – най-голямата!
А задави ме страшно „Любов ли е било?”...

Може би са забравили аз какво знача?
Може би пък напразно ги благослових?
Ако аз бях човек – щях да викам, да плача!...
Но съм само дърво - и във клони се скрих...
Изпокапаха всичките мои листа.
И се самозалъгвах „Идва по-рано зима...”
Но ми липсваше ТЯ! Липсваше Любовта!
Липсваше ми: „И аз те, обичам, Лина!”

Днес посрещам без смисъл аз всеки ден нов,
и съм сянка - обрулена, тъжна, празна...
Може би знаех всичко за тази любов...
Или може би не...
И ще спра да разказвам.


Павлина Соколова