По-добрата половина

от мен си замина.

Вдигна бялото знаме

и напусна общия дом.

Леглото й топло

неусетно изстина.

Суховеят зави

със страшна сила навън.

Беше труден животът й с мене,

беше почти невъзможен.

Всеки ден я измъчвах до смърт.

Задавена от ярост,

оставях синини 

по лицето й нежно,

бях по-груба и от вятър суров.

Тя се молеше, милата,

да смиря лудостта си,

да погледна живота с други очи.

Цели нощи до рамото ми

горчиво плачеше,

но аз нито за миг над нея

не се смилих.

Сега вече съм цяла.

Сега съм почти монолитна.

Камък в гърдите ми бие,

вместо сърце.

Знам, че далече с него

няма да стигна,

но с него в джунглата

се оцелява по-добре.