Бавно губя поглед към реалността,

всичко се превръща в мъгла.

Не знам кое е истинско, кое не е.

Няма смисъл в мен и тебе.

В главата ми мислите бушуват -

крещят, блъскат се, съществуват. 

Те са собствени идеи,

моите малки лукави злодеи.

Всичко в кръг се завъртя,

главата ми тупти, сякаш тя гори.

Не е ли животът една лъжа

пълна с болка, тъга?

Истинското не се вижда,

а физическото се предвижда.

Привличането се усеща,

но е само плътска грешка.

Светът ми пак се завъртя

и останах тук аз сама.

Със себе си не ще се разбера - 

кое е илюзията, кое е реалността?

Останах само с това

мислите някак да потуша.

Пламъците не ще угаснат,

а просто зад врата проблясват.

Има ли смисъл от живот наш

или сме просто души без глас?