Кръжат годините над теб –

птици, неотлитащи на юг

и светът ти става по-студен,

зима на вратата ти почуква.

С мохер от любов и доброта

се позагръщаш – дано се стоплиш,

но вятърът развява твоя шал

и оголва душата ти самотна...

Няма заслон за обич нито топлина,

пътят ти когато побелява,

съчувствие през затворена врата

крепи те единствено в замяна ...

Но няма как – вървиш,

имаш още резервно време,

нощем само, свит когато спиш,

студа напускаш земен...

и сънуваш песента на колелата

с развяния ти перчем момчешки,

без да си мислил или очаквал,

че релсите назад изстиват по човешки...