Ревност

С надежда  натиска бутона –

отсреща ни „вопъл ни стон“.

Мълчи телефона…

същински „Антон“.

„Къде е? С кого е?

Навярно е с онзи

надут и бездарен поет,

поднесъл ѝ нагло

пред мене букет.“

Обхванат от ярост троши джиесема,

започва да къса изящен албум.

А после чашата взема,

която с прецизност завидна

уцелва китайската ваза –

реликвата свидна

от негова прабаба.

Накрая и … бум -

угасва завинаги

настолната лампа.

Но ето, че някой звъни,

неуцелил момента,

и бавно отваря вратата

на апартамента.

Той нервно излиза в антрето

и…

подобно на свинкс,

застива лицето.

Но после смирено

пред нея застава.

Отсреща девойка чаровна,

с очи езера,

го гледа с усмивка

и устни подава

за страстна целувка.