Рибар
Поне да беше време като свят,
а то – студът оголил хищна морда.
Но аз излязох просто на инат
и метнах в плитчините тънка корда.
И не че ми се цапаше със кръв,
но бях човек, нахлузил вълча риза,
и земен червей, късче жива стръв,
на лъскавата кукичка нанизах.
Инстинктът в мене беше твърде стар,
да го напъдя като куче – чиба!
И ето ме – последния рибар,
в очакване на първата си риба.
А тя – глупачка, хвана се сама.
Изплашена, но дваж по-много гладна,
пое без дъх към горната земя
и в сухите ми длани тежко падна.
Навярно преди милион лета
с един език със рибите сме били,
но аз разчетох в рибята уста
една-едничка страшна дума – милост!
Пръта строших и хвърлих в оня гьол,
че кордата ме стегна като с пранги.
Вечерях хляб, пипер и щипка сол...
И цяла нощ сънувах, че съм ангел.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ники Комедвенска Все права защищены
