Римувам стихчета
Римувам стихчета през ден
и чакам някой да ме похвали,
а душата ми припламва в плен
на мисли, далече отлетели.
На ресниците в сенките стаена,
светлина проблясва всеки път,
когато на листа бял пред мене
безброй слова се завъртят...
Ден след ден животът отминава
като натоварен до предела влак,
по релсите ръждиви, до всяка гара,
оставя близък – непознат...
И аз на своя влак се качвам
без да знам къде, кога и как
ще стигна онази гара в здрача,
на която някой ще ме чака пак.
Зад мен остават спомени и вятър,
разпилял ме като горски мъх,
над сенките дълбоки, над реката,
в този дивен омагъосващ кът.
И щом дочуя как щурчета пеят
в безветрата, безлунна нощ,
отново ще съм жива - ще живея,
напук на мъка, незгоди и немощ.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Миночка Митева Все права защищены
