Рождение

29 мая 2008 г., 22:37

Поэзия » Белые стихи

733 0 0

Продължих да вървя.
Вървях, а всичко по пътя ми казваше по нещо ново.
Новото не успяваше да остарее - никога не беше важно.
Така открих самия път.
Приличаше на тунел към света, но водеше по-нататък.
Вече всичко беше наред, защото се бях родила.
Имах пътя и крачех през тунела.
Очите ме боляха, но не исках да си слагам слънчевите очила - сълзите не ми пречеха да виждам.
После се отвориха крилете ми и полетях в света, но отвъд него.
Вече нищо не ми липсваше.

Сега съм родена отново и обичам да се къпя в лъчите на залеза.
Не знам защо - така съм цяла.
Така е понякога, но по-често съм сред хората - за да им обърквам сметките.
На баба си дадох чадър вместо бастуна й.
Не знам защо - просто смешка.
А тати ще ми се кара, защото от скъпите му слънчеви очила си направих прашка.
И ги дебна.
Когато забравят за дъжда, мокри тичат при моята майка, а тя се смее като младо момиче.
Казва им, че е Другата и че обича изгревите.
Не знам защо - тя е просто моята мама.
И пак ги дебна.
Когато забравят за пътя, тичат при мен.
Нали съм дете, мислят си, че не разбирам.
Аз не се смея, но те си отиват окрилени.
Не знам какво правя.
Просто го мога.
И ми харесва.
Това е всичко.
Друго няма.