Тя всяка вечер на брега стои
и вглежда се в звездите със тъга.
Очите пълни със сълзи,
устата бявно тя отваря:

"Ах, колко искам аз да съм щастлива!
Да бъда най-обикновен човек!
Да мога да усетя, че съм жива.
За мъката си да намеря лек.

Ах, само аз крака да имам.
да мога с тях да стъпвам твърдо.
Уроци от живота аз да взимам,
дори да не живея дълго.

А тез човеци имат всичко:
и слънце, и небе, земя...
Ах, колко много са щастливи!
Защо не осъзнават те това?!"

Зад нея слуша я рибарче.
Във думите й вниква то.
Разбира, че русалката е без другарче.
съзира колко е самотна тя...

И чак тогава той разбира:
"Ах, колко много съм щастлив."
На живота смисъла намира.
Разбира, че се чувства жив.