... с една обичлива тъга...
Прелива пак кротко във вечер
денят ми. Мирише на дим.
Отнякъде много далече,
го носи ноември. Незрим.
Прозорци блещукат, блещукат
ревниво ги крие перде,
самотен сред градската скука
котакът бездомен преде.
Край него две купички милост,
от някой - достатъчно луд.
Мирише на тлен и на гнило,
промъкват се нишчици студ.
Фонтани бърборят, бърборят,
край пейките дреме тъма.
Целунала хиляди хора
чешмата заспива. Сама.
Пристъпвам полека. Стремя се
да пазя тъй крехкия сън,
но есенен вятър (ужасен)
свисти и отвътре навън,
словата понесе, понесе
и ето ме, пиша сега...
За влюбени, вечер и есен,
с една обичлива тъга...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Надежда Ангелова Все права защищены ✍️ Без помощи ИИ
