За самота си мислех,
когато я гледах до гроба,
свила под черна забрадка 
непрежалимата си любов.

Устата ѝ трепна в усмивка 
като кокиче напролет
и смях очаквах да звънне,
но тя го отблъсна с ръце.

Тревогата я прегърби
и я понесе в незримото.
Млада е! Колко е млада 
за безнадеждната си тъга.

Някой ще я прегърне ли! –
си мислех – за да пристигне
в смисъла на живота си,
където расте радостта.

Гледах я през очите ти,
Господи на нетленното.
Ще се изправи със залеза! – каза. 
И тя те чу.

Детски плач писна високо 
между гробовете.
Писна и се разплиска 
върху косите ѝ като дъжд.

Сега кърми детето си,
а гръдта ѝ е светеща.
И бълбука по устните,
между сълзите – смях.

И е толкова истинско,
и е толкова приказно,
че насред безнадеждното
само обич видях.

Цвета Иванова