За самота си мислех,
когато я гледах до гроба,
свила под черна забрадка
непрежалимата си любов.
Устата ѝ трепна в усмивка
като кокиче напролет
и смях очаквах да звънне,
но тя го отблъсна с ръце.
Тревогата я прегърби
и я понесе в незримото.
Млада е! Колко е млада
за безнадеждната си тъга.
Някой ще я прегърне ли! –
си мислех – за да пристигне
в смисъла на живота си,
където расте радостта.
Гледах я през очите ти,
Господи на нетленното.
Ще се изправи със залеза! – каза.
И тя те чу.
Детски плач писна високо
между гробовете.
Писна и се разплиска
върху косите ѝ като дъжд.
Сега кърми детето си,
а гръдта ѝ е светеща.
И бълбука по устните,
между сълзите – смях.
И е толкова истинско,
и е толкова приказно,
че насред безнадеждното
само обич видях.
Цвета Иванова
© Цвета Иванова Всички права запазени