Самодива
В гората, сред пороя на дъжда,
седеше самодива хубава.
И пръстите докосваха едва
разтичащите се по тялото ù пръски.
Защото слабичките ù ръце
тъй уморено падаха връз коленете
във спомени обгърнати и във печал...
Дъждът валеше. Някак силно блъскаше
ò дънера на преваленото дърво.
А тя, със свити в колене крака,
седеше върху цъфналите тази сутрин теменужки.
Дали валеше зарад тях дъждът,
или отново я прегръщаше
във самотата ù?
Когато спря, ни облак не помръдна.
А тя заплака безутешно.
Картина във гората след дъжда
художник там със нея би си нарисувал.
Картина на самотното сърце.
Как самодива се прегръща със пороя.
И после, със измито от дъжда лице,
рисува обич върху своята неволя.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Криста Все права защищены
