Самота
Самотата, по брега, като вълнá
със спомените в пясъка рисува,
в ръката ми, паднала звезда,
със сърцето поиска да пирува.
А то се свива на топка в гръдта
щом мислено изрича твойто име,
отеква над скалите през нощта,
песента със име „намери ме“.
И трепетите вятърът отнася,
над бездната свирепа на плътта,
там яростно бушуват сетивата,
опустошили сломената душа.
По пясъкът стъпките остават,
отдръпна се солената вълна,
във всяка, сълзата заблестява,
набъбнала от черна самота.
Вилнее вятърът, душата хладнее,
небето разтваря тъмен воал,
отвъд хребета, светлик светлее
боядисва животът във бяло!
Ще се спусне отгоре свята надежда
и силна вяра от звездно небе,
животът никога назад на поглежда,
за миналото няма резервно сърце!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Миночка Митева Все права защищены
