Надвесих се над бездна,
хлад премина около мен,
слънцето нанякъде изчезна ,
остави вятър, по небе наслоен.
А разперени, ръцете не политат,
не намират търсения рай,
краката спъват се, преплитат,
единствено назад се връщат... май.
А камата жестоко се впива
в сърцето, отдавна убито,
раната галя с коприва,
а сърцето... с отрова увито.
Удавих... сълзите последни,
катастрофирах с бледи мечти,
трових се с надежди поредни,
след всичко умрях, но почти...
Сега краката движат се сами,
сега устата по навик се смее,
зад повърхностното има тъми,
но сърцето... то веч не живее.
14.12.2006
© Сиси Валентинова Все права защищены