Село
СЕЛО
Прегърбени столетници
светли спомени оставят
и бродят тъжни клетници,
черни кърпи ги издават.
Гробове, тънещи в забрава
слънцето гори, без жал.
Земята гърчи се корава,
плуг ръждясал, плуг – кинжал,
а от бледа снимка на стената
гледат чуждо син и дъщеря.
И кандилце свети до вратата,
и крещи сред няма тишина.
Сиротна пощенска кутия,
изплезила ръждив и крив език,
очаква вести от ония,
децата мили с не изчезващ лик.
В градовете чужди на гурбет
са скъпите пораснали деца,
със билет от лото – скъп късмет,
превърнал се във тежка обица.
И легнал старец на постеля черна
сред вятър зимен в летен ден.
Очи притворил със сълза последна,
но с детски сълзи опростен!
03.08.2016г.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Иван Димитров Все права защищены
