Къде остана, Боже, свободата,
приятелствата чисти, кат сълза,
къде сега запрати ме съдбата,
защо са всички хора без душа.

Уж до мен са близо, но далеч са
ароматните и дъхави треви,
ветрецът тихо ги разклаща,
явяват се в очите ми сълзи.

И онзи ромол чувам на реката,
песента на буйния поток,
всяко камъче сега разказва
за душата моя паметен урок.

Дори и вятърът сега кори ме,
защо напуснах тая красота,
духа в мен за да убия
в смога лепкав на града.

Няма ги и песните жътварски,
седенките с красивите моми,
с поглед дето само палят
в сърцето чувства и мечти...

Ний всинца днеска сме виновни,
че сринахме огнищата сега,
забързани, не чуваме в сумрака
как стенат в болка родните гнезда.

И в бурен тънат цветните дворове,
вечността поглъща нашите деди,
а ний си мислим, че живеем
в свят студен, обсебен от пари...