Улици затихнали, обрасли със трева,

къщи изоставени със огради жалки.

Царят тук се казва страшна самота,

няма ги стопаните и децата малки.

Вятър като лъхне нощем из селото,

тъжничко припява със утихнал глас,

защо не срещаш никой, защо дошло е злото,

защо е празна къщата, няма никой в нас.

Врати полуотворени за гости се надяват,

открехнати прозорци призрачно звънят.

Ниви изоставени веч не се засяват,

забравено е всичко, забравен е домът.

Дали ще дойде време някой да се върне

да почисти бащин, майчиния гроб,

цвете да положи, снимките да зърне,

тихо да си спомни детския живот.

Мое родно село, докъде дойдохме,

тамо сам-самичко празно да стоиш.

Ние ли във тебе призрак спотаихме,

ала знам, че ти от туй не се боиш.

14.04.2012г.