Jan 10, 2013, 12:49 PM

Село призрак

  Poetry » Civic
694 1 0

Улици затихнали, обрасли със трева,

къщи изоставени със огради жалки.

Царят тук се казва страшна самота,

няма ги стопаните и децата малки.

 

Вятър като лъхне нощем из селото,

тъжничко припява със утихнал глас,

защо не срещаш никой, защо дошло е злото,

защо е празна къщата, няма никой в нас.

 

Врати полуотворени за гости се надяват,

открехнати прозорци призрачно звънят.

Ниви изоставени веч не се засяват,

забравено е всичко, забравен е домът.

 

Дали ще дойде време някой да се върне

да почисти бащин, майчиния гроб,

цвете да положи, снимките да зърне,

тихо да си спомни детския живот.

 

Мое родно село, докъде дойдохме,

тамо сам-самичко празно да стоиш.

Ние ли във тебе призрак спотаихме,

ала знам, че ти от туй не се боиш.

 

14.04.2012г.

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Дончо Минчев All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

Жените на България 🇧🇬

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Душа 🇧🇬

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...

Любовта си отива в неделя. По здрач. 🇧🇬

paloma66

> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...

Нека нямаш студени недели! 🇧🇬

Alex.Malkata

Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...

Апостоле! 🇧🇬

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Изгубих се в посоките на дните 🇧🇬

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...