Пролетта бе дълга и красива.
Аз бях до теб, ти вярваше в мен.
С лъчи обливаше ме – бях щастлива.
Възраждаше най-прекрасното в моя ден.
Лятото – страстно и горещо,
събираше телата и душите ни в едно.
От морето те не чувах, а ти казваше ми нещо,
което може би било е за любов.
Настъпи есен. Мрачна и студена.
Аз бях тъжна, безразличен беше ти.
И като листата някак уморена
любовта напусна нашите души.
Сега е зима и глава аз свеждам.
Сърцата ни са скрити под снега.
А така искам да я има оназ надежда,
че ще дойде за теб и мен пролетта.
© Любка Янева Все права защищены