Шаро
Днес някак момчето е кротко и тъжно –
искрица игрива в очите не свети.
Подава му братчето топката: Дръж! Но,
поглежда го баткото с болка в сърцето.
Иванчо е малък, дори не разбира,
че бавно отива си старото куче.
Не знае какво е, щом някой умира
и нека, че рано е той да научи.
И свива се птиче, в сърцето на Владко,
на братчето той се усмихва – през сили.
Обгръща го с дланите, силните татко
и казва: Върви, на училище, мили!
Днес дълго в училище Владко остана
и облак дъждовен прикри му сълзите.
Внезапно за крáчола някой го хвана –
кутренце, бездомно, с искрици в очите.
Погледна го плахо, а то го облиза
размаха опашка, кълбенцето бяло
и скрило кутрето, под своята риза,
момчето да можеше, би полетяло.
От портата своето братче прегърна,
виж, ето го нашия Шаро, Иване!
Нали обещах ти, че той ще се върне,
кутренце е още, другар за игране.
А татко потайно избърсва сълзица,
животът синчето му, мъж ще направи...
Да раснат и двамата, да са умници,
добри и сърдечни. Живи и здрави.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Надежда Ангелова Все права защищены
Произведение участвует в конкурсе:
Гласувам за трогателната детска доброта
