Потърсих си егото. Бях му ядосан.

Открих го. Беше високо над мен.

Изсмя се в лицето ми. Глупак ме нарече.

Идиот. Самонадеян кретен.

Но аз не се плаша от погледи страшни.

Нито от думи гневни и зли.

Погледнах го строго и то забеляза.

Но нахално ме гледаше право в очи.

Какво си ме зяпнал, през зъби изсъска.

Решил си нещо мен да виниш?

Навирил носа си, а си с мозък на гъска.

И постоянно, ежедневно грешиш.

Гладен стоеше, мене да храниш.

И ето, израстнах голям.

А ти си остана ниско, под мене,

ни уважаван, нито желан.

Защо ти е его, малко човече?

Защо толкова нужно ти бе?

Химера сме ние. Измислица някаква.

А човек и без нас живее и мре.

Забравих за егото. Бях уморен.

Погледнах земята. Зелена трева...

Бос тръгнах по нея. Щастлив и пленен!

А Егото литна пак в онез небеса...