Потърсих си егото. Бях му ядосан.
Открих го. Беше високо над мен.
Изсмя се в лицето ми. Глупак ме нарече.
Идиот. Самонадеян кретен.
Но аз не се плаша от погледи страшни.
Нито от думи гневни и зли.
Погледнах го строго и то забеляза.
Но нахално ме гледаше право в очи.
Какво си ме зяпнал, през зъби изсъска.
Решил си нещо мен да виниш?
Навирил носа си, а си с мозък на гъска.
И постоянно, ежедневно грешиш.
Гладен стоеше, мене да храниш.
И ето, израстнах голям.
А ти си остана ниско, под мене,
ни уважаван, нито желан.
Защо ти е его, малко човече?
Защо толкова нужно ти бе?
Химера сме ние. Измислица някаква.
А човек и без нас живее и мре.
Забравих за егото. Бях уморен.
Погледнах земята. Зелена трева...
Бос тръгнах по нея. Щастлив и пленен!
А Егото литна пак в онез небеса...
© Ник Желев Всички права запазени