Шепа рими за Петя Дубарова
Лунапарк, лунапарк,
ти си парк от луни...
Не става. Не мога. Не се и надявам.
Тийнейджърка вечна. А аз остарявам.
Той, паркът, е неин. Дори и луната.
И синьото нейно е, и белотата
(Понякога, казва, съм бяла и светла),
морето е нейно, че тя е обрекла
света му подводен на нея да служи,
и вятърът само на нея е нужен,
дъждът я разбира и с нея говори,
небето за нея създава простори,
и всички ваканции, лампи, дървета,
и мъжките вени на всички момчета -
те също са нейни; и още - звездите
и лятото, утрото, нощите, дните,
и улици, локви, звънците, бръшляна,
и мокрите котки... какво ми остана?
Какво ми остана, освен суетата
да виждам очите си в Нейното лято?
Да грея ръцете си в Нейните песни
и тъй, по причини до болка известни,
да връщам на времето старо стрелките
и с Нея отново да вдишвам мечтите
на спомени светли, петнайсетгодишни,
и с Нея да тичам по стъпки предишни!
Вселена от зле преброени години
крещи от вълшебства оранжево-сини.
По-жива от живите - стреля по мене
и вената спукана пламенно стене.
Издраскан от шепата фиби, тревожно
посягам да хвана мига. Невъзможно.
ти си парк от луни...
Не става. Не мога. Не се и надявам.
Тийнейджърка вечна. А аз остарявам.
Той, паркът, е неин. Дори и луната.
И синьото нейно е, и белотата
(Понякога, казва, съм бяла и светла),
морето е нейно, че тя е обрекла
света му подводен на нея да служи,
и вятърът само на нея е нужен,
дъждът я разбира и с нея говори,
небето за нея създава простори,
и всички ваканции, лампи, дървета,
и мъжките вени на всички момчета -
те също са нейни; и още - звездите
и лятото, утрото, нощите, дните,
и улици, локви, звънците, бръшляна,
и мокрите котки... какво ми остана?
Какво ми остана, освен суетата
да виждам очите си в Нейното лято?
Да грея ръцете си в Нейните песни
и тъй, по причини до болка известни,
да връщам на времето старо стрелките
и с Нея отново да вдишвам мечтите
на спомени светли, петнайсетгодишни,
и с Нея да тичам по стъпки предишни!
Вселена от зле преброени години
крещи от вълшебства оранжево-сини.
По-жива от живите - стреля по мене
и вената спукана пламенно стене.
Издраскан от шепата фиби, тревожно
посягам да хвана мига. Невъзможно.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Валентин Евстатиев Все права защищены
