Падаш...

... ставаш... изтупваш се,

продължаваш!

Очите се пълнят със сълзи,

гордостта се смалява...

опитваш...

пак падаш...

удряш се - заболява.

Лесно е да скриеш болката в очите,

усмихваш се...

прикриваш пак сълзите,

всеки безнадежден опит,

всяка безвъзвратно загубена мечта.

Но отминава ли тя, ако се правиш, че я няма?

Болката смалява ли се?

... или става по-голяма?

Каменно лице, хладната усмивка,

замръзнало сърце...

Tова си ти, така те виждат Те!

Една игра, която няма край,

няма победител,

а умреш ли - няма Рай.

Опитваш пак,

опитваш се милиони пъти...

опитваш се, но сломява се духа ти!

Има ли смисъл? Има ли смисъл борбата...

Струва ли си жертвата,

когато пак повален си на земята?

Една вътрешна борба, един изолиран свят...

умираш и се раждаш...

но забравяш всъщност колко си богат.

Подминаваш всяка протегната ръка,

подминаваш опита да стоплят премръзналата ти душа.

Имаш себе си!

А дали това ти стига? Дали е най-доброто...

... когато сам си хвърляш сълзите в окото?

Кой каза сила?

Ти защо му повярва?