Нейде в  дълбоката гора,

сред тишината и очите на бухал светещи в мрака,

сред шума на близката река,

под звездите, далечните, красивите,

на поляна, около огъня вечерен музиканти се събраха;

пеещи песни, свирещи на различни инструменти,

девойките танцуващи, облечени са в одежди бели,

сякаш ритуал извършващи около живите пламъци

под синя пълна луна. 

"Лунни сирени, лунни сирени,

попейте ни...,

нека гласовете ви чуем,

нека ви се насладим...

пък чак тогава,

можем спокойно да заспим." -  най-младият музикант изрече, 

арфата в ръцете си той държеше, към луната гледаше,

мечтаеше.

Мина полунощ.

Никой вече не танцуваше. 

Тихо приседнаха около огъня девойките.

Цигуларят зададе тон на друга песен,

след него и момчето с арфата засвири,

и мъжът с виолата на заден фон,

виолончелото последно се включи, 

и заедно слушайки ги, затваряйки очи,

луната изглеждаше, че ще заспи. 

Нощна симфония под звездите.

Струните им разказваха тъжна песен,

за една отдавна отишла си есен,

през която вълк, превръщащ се в красив мъж,

се влюби в смъртно момиче.

Но тяхната среща оказа се орис неосъществима.

Щастието да намерят - оказа се една мечта недостижима. 

Неговите братя дошли и щом разбрали за това,

отведоха я надълбоко в една планина,

и щом мъжът разбрал, веднага тръгнал след тях. 

За да я спаси своя живот си подари, бе решил,

за да бъде тя свободна, далеч от създанията различни.

И щом ги намери, с водачът им яростно се сби, 

картина - борба между вълци. 

Тя приключи така: никой от двамата не оцеля

след нанесените дълбоки рани. 

Момичето заплака, до него се приближи. 

Щом всичко приключи,

мъжът, човешкият облик си върна,

последно казвайки й:

"Не искам да ме помниш така.

Спомняй си дните, в които прекарвахме

на водопада, и те гледах понякога тайно

как се къпеш във водата,

спомняй си ме усмихнат, държащ твоята ръка,

не забравяй и за минута, че те исках,

че за теб нощ и ден копнях.

Аз бях като монах, който жадуваше

да остане в храм на богиня. 

Не ме забравяй. Живей добре..." 

Очите си затвори, изглеждаше сякаш спи.

Момичето плашеше ли, плачеше, държейки

тялото му в прегръдките си.

Колко тъжна бе тази симфония под звездите.

Луната сякаш спи, сънувайки...

А по лицата на девойките потекоха сълзи,

изглежда не бяха чували за историята

случила се преди много, много години...

Песента на музикантите не спираше да звучи,

огласяше и седемте гори,

натъжиха се дори и душите на горските обитатели...