Синове
Момчетата тръгнаха с блясък в очите си.
Крилата разпериха в синя безкрайност.
Крилата… които отрязах от себе си
със майчина обич и всеотдайност.
Небето е тяхно. Не им трябва земята.
С очите си жадни все гледам нагоре.
Там лудият вятър през глава се премята,
израсли момчета владеят простора.
И нощем до болка се свиват зениците.
Сънувам ги още по детски засмени.
А те разговарят безгрижно със птиците
и гонят мечтите в далечни вселени.
С любов ги наглеждам от златни полета,
редя им успехите в житна мозайка.
И чакам момента да вземат билета
за връщане кратко при своята майка.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Любка Славова Все права защищены
