Синове
Момчетата тръгнаха с блясък в очите си.
Крилата разпериха в синя безкрайност.
Крилата… които отрязах от себе си
със майчина обич и всеотдайност.
Небето е тяхно. Не им трябва земята.
С очите си жадни все гледам нагоре.
Там лудият вятър през глава се премята,
израсли момчета владеят простора.
И нощем до болка се свиват зениците.
Сънувам ги още по детски засмени.
А те разговарят безгрижно със птиците
и гонят мечтите в далечни вселени.
С любов ги наглеждам от златни полета,
редя им успехите в житна мозайка.
И чакам момента да вземат билета
за връщане кратко при своята майка.
© Любка Славова All rights reserved.
