Синята книга
Помня как във косите ми рошави дишаше детството.
Помня диви поляни със гъби и билки чудати...
Помня синята книга – най-скъпото свое наследство...
Помня нежната сила, с която ме гушкаше тате.
Помня строгия поглед под белите вежди на дядо
и онази престара басмяна престилка на баба.
Помня Снежка – прашинката бяла в голямото стадо.
Помня... боже, как помня до днес аромата на хляба!...
Помня как се опитвах да хващам светулките в шепи
и изпращах калинките с някакво тайно наричане...
Маргаритени листчета питах наивно и с трепет
някой, някъде там... мен дали, или не... ме обича.
Но не помня кога и защо се превърнах в дъждовна.
(Подозирам неделите, те са виновни навярно.)
Трън, заседнал в сърцето ми, периодично напомня,
че зад всяка усмивка живее житейско опарване.
А сега... А сега, уморена от градския шум
под едно мълчаливо дърво сам-сама съм се скрила.
И припомням си всички красиви моменти наум...
Ще оставя подарък за някой...
Една синя книга.
Павлина Соколова
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Павлина Соколова Все права защищены
