(В памет на Алексей Навални.)

Сибир. Затвор. Железен оков!
Нощ непрогледна над таз руска земя.
А тя, обвита в печален покров,
ридаеше тихо за свойте чеда.

И там из тайги и полета,
сред белия сняг,
на страшния студ и в черния мрак,
една майка клета
                          броди безспирно,
сърцето й свито все бие немирно.
Сина си най-свиден да намери опитва,
дървета и стълбове скръбно разпитва:

"Не го ли видяхте, не го ли познахте?
Някъде тук не го ли съзряхте?

Майка му аз съм... На Алексей.
Погубен бе той от властен злодей.
От него изпратен бе в таз скверна тюрма
и тука застигна го зла му съдба.

На дните му къси бе сложен тук края,
От мене го крият обаче, аз зная.
За сетний път да го видя, копнея.
Сълзи горещи безспир да излея.

Да беше достойно, дори бих се явила
пред тоз негов убиец -
като Приам пред Ахила -
милост да моля за останките тленни,
за кичур коса, за спомен безценний.

Но напразно ще чакам от него аз вест.
Тиранът не знае ни доблест, ни чест.
Безмилостен той е в своята мъст
и всеки съперник разпъва на кръст.

Но възкресението бъдещо плаши го вечно
и страх безумен го тресе безконечно.
А синът ми накара го сам да трепери,
в дворците охолни да мир не намери.

Безстрашен герой бе Алексей за Русия,
но смъртно уплашиха се от него ония,
гдето в кули високи, московски, се крият.
Mесата им черни дано там да изгният!
Дано ги застигне заслужена участ накрая!
Тогаз ще олекне ли мъката моя? Не зная.
Не зная."