Скръбта ми бе мъничко птиче,
от вятър отвяно от топло гнездо,
на божи вестител ми в миг заприлича,
щом за помощ безгласно помоли ме то.
Аз го взех и го стоплих във моите длани,
позволих му да пие от мойте сълзи,
а то ме поведе по онези пътеки, от Бог начертани,
полускрити от тръни и диви лози.
И щом стигнахме там, на ръба на света,
птичето малко криле подари ми.
Как стана така, че щом се смилих над скръбта
рухнаха всички прегради, наглед нерушими?