Скръбта ми бе мъничко птиче,
от вятър отвяно от топло гнездо,
на божи вестител ми в миг заприлича,
щом за помощ безгласно помоли ме то.
Аз го взех и го стоплих във моите длани,
позволих му да пие от мойте сълзи,
а то ме поведе по онези пътеки, от Бог начертани,
полускрити от тръни и диви лози.
И щом стигнахме там, на ръба на света,
птичето малко криле подари ми.
Как стана така, че щом се смилих над скръбта
рухнаха всички прегради, наглед нерушими?
© Лили Миднайт All rights reserved.
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
