В сладка тишина бавно потъвам,

в море от забрава потапям се аз.

Дъждът капе по моите длани,

солта разяжда моите рани.

Болка припомни ми, че все още съм жив,

прати ме в проклето сияние.

Бдение вечно над живия труп -

кратък момент на признание.

След като изплувам и вече съм сух,

изпадам във силна агония, чувствам се толкова кух.

И, по някаква странна ирония,

за чуждия писък съм глух.

Толкова празен, без капка емоция,

как да си помогна, какво да направя.

Търся единствено аз начин

да се потопя отново в това море от забрава.