След
Щом тихичко надеждата си тръгна,
по стъпките ѝ цъфна самота.
Безмълвно и грижовно те загърна
с покрова си приятелска тъга.
Под клепките ти морни и притворени
трепти ефирно призрачна сълза,
размива в образи „онези“ спомени,
стеле дантелата лекуваща мъгла.
От безразличие стаена светлината
полага ореола мним на опростено.
Дочуваш как простенва тишината.
И всичко е тъй меко, заглушено.
След изстрела…
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Надежда Тошкова Все права защищены
